Гъби

Искате ли да донесете у дома пълна кошничка с вкусни и дъхави полски печурки, трябва да обходите поутъпканите от добитъка ливади и пасища, да наминете край старите торища, да претърсите наторените с оборски тор и оставени на почивка ниви. Полски печурки ще намерите и по пасищата високо в планините. Но само там, където често е бродил добитък, особено коне и крави.

На такива торни места полските печурки се появяват още през април-май, веднага щом слънцето стопли почвата, а дъждът хубаво я намокри. Те се показват над земята като по-малки от орех бели топчици. А после само за броени часове на-едряват и скоро се превръщат в красиви гъби с гугла и пънче. Гуглата отгоре е покрита с бяла кожица, изпъстрена с кафяви разнищени люспички, а на долната страна има многобройни, разположени като лъчи около пънчето нежнорозови пластинки.

Щом гъбата израсне, пластинките започват да променят цвета си. Постепенно те стават светлошоколадовокафяви, после тъмнокафяви с виолетов оттенък и когато гъбите застареят, стават черни като сажди. Тогава и кожицата на гуглата се набръчква, а месото омеква и изгубва приятния си гъбен аромат.

Освен полската печурка у нас се срещат още няколко вида печурки. По окрайнините на широколистните и на иглолистните гори расте бялата горско-ливадна печурка. Нейното месо също е бяло и мирише силно на анасон. А в самите широколистни и в иглолистните гори се среща кървавочервената горска печурка. Нейното месо е кървавочервено, но е приятно на вкус и с хубав наситен гъбен аромат. И тези два вида печурки са отлични за ядене. Затова не се страхувайте, че може да сбъркате полската печурка с тях. Неприятно ще е само, ако попаднете на карболовата печурка. Тя единствено от печурките не се яде, но пък лесно се издава по силната миризма на карбол, която излъчва, когато се разчупи, особено основата на пънчето.

А да се сбъркат печурките с други гъби е невъзможно. Достатъчно е да се погледне гуглата отдолу и да се види, че е с нежно розови или шоколадовокафяви пластинки.

 

Всеки, дори и начинаещият гъбар вече знае къде може да се намерят печурки и как да се разпознаят. Но само вещият гъбар ще ти каже по какви места растат най-едрите и най-тлъстите манатарки и как да се отличат от другите гъби, за да не занесеш в къщи вместо манатарки някои други, които могат и да са отровни.

Манатарката е горска гъба. Тя не се среща из ливадите и пасищата, та макар и да са обилно наторени. Винаги търси съседството на дървета или поне на храсти.

Манатарките започват да се появяват при топло и дъждовно време още през май. Но най-хубавите манатарки се появяват наесен след първите топли напоителни дъждове. Те расттат по-бавно от другите гъби. И друго е характерно за тях. Пънчето им расте по-бързо от гуглата. Затова малко след като се покажат над земята, изглеждат някак ненормално развити, с малка топчеста главичка върху едро, добре охранено пън-че. Постепенно гуглата също израства, започва да се разтваря и след известно време гъбата се изправя в целия си ръст — с гугла като бухнала погача (затова някъде и казват сомунка), понякога по-едра от слънчогледова пита, върху мощно пънче, високо при някои едри екземпляри дори до 15 и дебело до десетина сантиметра.

Гулата отгоре е различно оцветена. Но това не обърква опитния гъбар. Той знае, че има манатарки, които са сивобели или светлоохрени отгоре, че други са светлокафяви или чер-венокафяви до тъмнокафяви. Отдолу обаче манатарката докато е млада е винаги бяла и надупчена като сито.

Месото на манатарката е също бяло. То не променя цвета си и когато се разчупи. Само под кожичката е червеникаво. Най-сигурно манатарките се разпознават по пънчето. В основата то прилича на луковица и е червеникаво, а нагоре е белезникаво до сивобелезникаво, с ясно видима отблизо изпъкнала белезникава мрежа по повърхността. Нито една друга гъба, дори когато по всичко останало прилича на манатарка, няма по пънчето си такава белезникава мрежа. Само пънчето на някои отровни сродници на манатарката е с подобна мрежа, но тя е образувана от червени жилчици.

За да събирате манатарки задължително ви е нужен добър познавач, заради вероятността да я сбъркате с някой отровен вид, като например дяволската гъба, която при нараняване силно посинява.

Дяволска гъба

Внимание! Отровна гъба (в България). Лесно може да се сбърка с

Обикновената манатарка, Пурпурната манатарка и Огнената манатарка!

 

Тя се появява още към края на лятото. Ще я видим да се показва ту в сянката на някой стар смърч, ту недалеч от някой бор. Отначало цялата е обвита в белоснежно покривало и прилича на същинско яйце. Но не след дълго покривалото се разкъсва и от него се подава малка червена гугла върху бяло пънче. А още след някое време червената мухоморка се изправя: истинска красавица в своята чудна празнична премяна.

Отгоре гуглата й е оранжева или яркочервена, на едри бели капки, а отдолу е с наредени плътно една до друга бели пластинки. Пънчето също цялото е бяло. В основата то е задебелено като луковица и има няколко реда тънки пръстенчета от ситни ресмички, а в средата е украсено с бял или жълтеникав по-едър ципест пръстен.

По тези белези червената мухоморка се различава от всички други наши гъби. Само най-невнимателният гъбар може някога прибързано да я вземе за булка гъба или царска гъба, както се нарича още, защото нейната керемиденочервена гугла отгоре също е с бели парцалчета. Но с това приликата между тях свършва. Булката гъба е с жълто пънче и в основата има широка бяла чашка. Жълти като лимон са и пластинките върху долната страна на гуглата, а също и месото й.

Гъбата е добре позната у нас и се събира за консумиране. Булката гъба е много добра и вкусна ядлива гъба. Знае се, че римските императори са ценили гъбата високо. При събиране трябва да се внимава булката гъба да не се сбърка със силно отровната червена мухоморка (Amanita muscaria). Месото, пластинките и пънчето на булката гъба са жълти, а на червената мухоморка — бели. Когато плодното тяло е съвсем младо и има формата на яйце, или топче, лесно се сбърква с други видове мухоморки от същата възраст.

Освен това червената мухоморка и булката гъба никога не растат заедно. Булката гъба се среща само в дъбовите гори, а червената мухоморка е привързана главно към горите от смърч и бял бор.

Още много отдавна хората разбрали, че привлекателността и красотата на червената мухоморка са коварни, че тя е отровна гъба. Може битова са им подсказали мухите, които привлечени от ярките й багри, кацат върху нея, пият от соковете й, а след това умират. Затова я нарекли мухоморка.

А когато човек яде от нея, много скоро изпада в състояние на опиянение, сякаш наведнъж е погълнал силен алкохол. Отначало буйствува, после започва да повръща, получава гърчове, очите му сълзят, поти се обилно и бълнува. Оздравяването настъпва едва след един-два дни. Човек идва в съзнание, без да си спомня какво е преживял.

 

Тя се среща почти навсякъде у нас — и в равнините, и в планините. Расте еднакво добре както в широколистните и в иглолистните гори, стига да са разредени и по-светли, така и по полянките сред тях. Ще я видим също из сечищата, в окрайнините на горите, та дори и по обраслите със стари върби места край реките.

Сърнелата е същински великан сред нашите гуглести гъби. Понякога става голяма почти колкото детско чадърче. И е истинска красавица. Гуглата и отгоре е на пъстри шарки, подобни на зимната окраска на козината по гърба на млада сърничка. Заради това е наречена сърнела. Тя е с белезникава до сивокафява кожица, но е с няколко правилни кръга от разнищени като парцалчета по-тъмни люспи върху нея. На долната страна гуглата на сърнелата е с многобройни широки гъсто лъчевидно разположени бели пластинки. Бяло е и цялото месо на гъбата.

Дръжката, върху която е разтворена като чадърче гуглата на сърнелата, е висока и стройна като колонка, но е куха. В основата тя е задебелена подобно на луковица, а към върха постепенно изтънява. При пролетните гъби дръжката на сърнелата е изпъстрена с многобройни по-тъмни напречни ивички и наподобява тялота на смок, а при гъбите, които се развиват през есента, е почти чисто бяла.

Дръжката на сърнелата се отличава с още един характерен белег. Към горния си край тя има пръстен с двоен и назъбен ръб, който е подвижен.

Сърнелата няма двойници, макар че има и друга гъба с подобно име. Това е сърненката. И тази гъба е наречена така заради цвета на гуглата, по който напомня пъстрата лятна окраска на козината на млада сърничка. Но с това привидната прилика между сърнелата и сърненката свършва. А различията между тях са много. Преди всичко долната страна на гуглата на сърненката цялата е осеяна с дълги меки шипчета.

Сърнелата е една от любимите гъби на гъбарите. И всеки от тях може да посочи по няколко рецепти за приготвяне на вкусни ястия от нея. Печена, пържена или изсушена, тя не губи наситения си гъбен аромат, нито хранителните си качества.

 

Когато настане гъбно време, навсякъде у нас в горите и по горските поляни, из ливадите и пасищата в равнините и из планините, по стари пънове и почви, на торни и на безплодни места първи се показват пърхутките или прахавиците.

С тези имена нашият народ нарича не един и два, а над десетина вида гъби. Те са с различна форма — едни са кълбести или сплеснати, други са крушовидни или бухалковидни, трети приличат на същински боздугани. И на големина са различни. Някои са едри колкото орех или топка за пингпонг, други са големи колкото кокошо или гъшо яйце. А има сред тях и истински великани, по-големи дори от футболна топка и тежки до седем-осем килограма.

Различни са и на цвят. Когато са още млади едни са чисто бели, други са тютюневожълтеникави, а има и сивобели и сивочерни. Отвън някои са гладки като яйце, други са напукани като изсъхнала тиня или са с пъпчива обвивка, трети са покрити с тъпи или с островърхи брадавички, а има и такива, които са гъсто осеяни с остри, но меки, небодливи и лесно оронващи се шипчета.

Колкото и да са различни по форма, на цвят и по размери, всички видове пърхутки отначало, докато са още млади, са с нежно бяло месо. Само след ден-два обаче месото започва да се втечнява и цялото става на зеленикавожълта течна маса. А мине ли още някой и друг ден и гъбата потъмнява, изсъхва и се превръща в мехче, сякаш направено от фина кожа, с отвор на върха, от който и при най-лекия допир започват да се издигат зеленикавожълти, тютюневокафяви или сивочерни облачета прах от нейните спори.

Пърхутките са полезни гъби. Порежеш ли пръст и кръв потече, няма нищо страшно, ако имаш под ръка пърхутка. Насочи отворчето й към порязаното място, пухни няколко пъти, за да се покрие с праха, който ще излети от него, и само след миг кръвта ще престане да тече, а болките ще утихнат.

Впрочем, че пърхутките са лековити, мнозина и сега знаят. Но че те са и много вкусни, е известно на малцина. Затова рядко ще видите пърхутка в кошницата дори на опитен гъбар. А напразно. Когато са още млади и месото им все още е снежно бяло, пърхутките са с чуден гъбен аромат.